Имало едно време
От нея
Всичко започна с една случайност. Или може би съдбата обича да си играе с такива случайности. Нашите пътища се кръстосаха в момент, когато и двамата не подозирахме, че ще станем главните герои в история, която ще разказваме цял живот.
Беше топла, ленива вечер, а въздухът ухаеше на смесицата от лято и приглушени разговори.
Той седеше на отсрещното заведение, съсредоточен върху бургера си, а аз си пийвах Aperol Spritz с приятелка на по клюка-две.
Погледите ни се срещнаха: веднъж, после пак. Усмихнах се леко. Той също. Но... НИЩО.
"Хайде, заговори ме!", помислих си. Погледнах към приятелката ми - не знаеше кой е. А и аз не знаех. Откъде се беше появил този непознат в Благоевград? :D Беше с момиче, но тя изглеждаше напълно незаинтересована от факта, че той не откъсваше очи от мен. А после... просто си изяде бургера и си тръгна…много мило.
На следващия ден все още се чудех – кой беше тоз?
И тогава телефонът ми звънна. Надето, моя позната, която по това време организираше модно ревю в града. Бях ѝ препоръчала бранд от университета по-рано, който ми се струваше готин, и тя щеше да се срещне с основателя. Вдигам телефона и тя ми казва: "Естела, срещнах се с основателя, Филип, много готино момче..."
Оказа се, че без да знам, бях препоръчала точно неговия бранд. Надето се бе свързала с него, за да обсъди възможността. Докато са пили кафе, той я попитал кой е препоръчал бранда им. Тя споменала моето име: "Естела от Американския университет, смее се силно…". Той не се сетил веднага. Тогава Надето му показала инстаграма ми. И точно в този момент той осъзнал, че това съм аз. "Момичето от вчера."
Как беше възможно? Съдба ли беше?
Отварям си телефона. Последвал ме е. Последвах го и аз.
Но отново – нищо. Той не ми писа.
Чаках.
После си казах – не, няма да чакам повече. Взех телефона и му писах първа.
На следващия ден все още се чудех – кой беше тоз?
И оттогава не сме спрели.
Вече 2000+ дни.
От него
Лятна ваканция между семестрите в Благоевград. Мръсна жега.
Сестра ми беше дошла на гости и бяхме решили да праснем по един бургер от Meatlove.
Омазан с барбекю сос, опитвайки се да си навра 1/5-та от бургера в устата, я видях да седи отсреща.
Тогава за пръв път ме огря мисълта, че не се бях срещал… глупости, не се бях дори и замислял за момичета от известно време – повече от година. Наистина, най-откровено не ме интересуваха. Имах си други приоритети.
Но тя, тя ме заинтригува.
Загледах се: красива, с игрив поглед. Имаше нещо интригуващо в големите ѝ очи. И наистина много, ама много силно исках да я заговоря.
Но, освен че бях толкова ръждясал по темата с жените – в случая и нагъвах бургер, което едва ли ми добавяше точки привлекателност, камо ли увереност.
И тогава тя ме погледна. И след това пак. Имаше нещо. Нали се сещаш, когато знаеш, че има нещо? Знаех го.
Казах на сестра ми: „Виждаш ли това момиче отсреща? Много е красива.“
„Ами… отиди да я заговориш.“ – каза ми тя.
Никакъв шанс – помислих си.
И така го оставих.
Тръгнахме си, а по пътя не спрях да съжалявам и да мисля какъв неудачник съм и как си изпуснах шанса.
На другия ден излязох да пием кафе с Надежда. Познавах я от седмица. Беше ми се обадила с идеята, че ще прави модно шоу и иска нашите дрехи да участват. Звучеше готино и се съгласих.
По време на кафето я попитах: „Абе, откъде разбра за нас – че се занимаваме с дрехи и т.н.?“
„От Естела.“ – каза ми тя така, сякаш всеки е чувал за Естела.
Нямах представа кой е това и сякаш погледът ми го е издал, защото Надежда ми отвърна:
„Една от твоя университет. Има големи цици и се смее ей така: хА хА ХА!“
Попитах я за снимка и тя ми показа Instagram-а ѝ.
МОМИЧЕТО ОТ ВЧЕРА!
Не можех да повярвам. Съдбата си знае работата. Последвах я веднага, но не ѝ писах – може би от уважение, може би от срам.
Но няколко дни след това тя ми писа.
Оттогава не е изминал и ден, в който да не сме общували.
От нея
За малко да го проваля. 😆
Самото предложение беше красиво, момчето се беше постарало, наистина. Аз, от друга страна, каквато съм си, бях развълнувана и много емоционална, напълно в мой стил.
НО как точно щях да го проваля?
Бяхме в Париж за рождения ми ден, а и на гости на Бухи - наш много близък приятел. В един от дните решихме да прекараме следобеда в градините на Версай. Прекрасен залез, всичко беше като от филм.
Филип предлага да вземем лодки – не една, а две лодки, защото сме четири човека. Но! Тук влиза в действие моята гениална логика.
"Как така ще вземаме две лодки?" - заявявам категорично. "Една лодка е 30 евро за 30 минути! За 30 евро може да си купим сто неща, да ядем, да пийваме... всичко!"
И така... убедих го. Взехме една лодка. Заради моята твърдоглавост и "икономическо мислене", де да беше така и когато си купувам дрехи... 😆
Филип беше планирал романтично предложение от разстояние: от другата лодка да има перфектния кадър, улавящ момента. Да, ама не. Бяхме на една лодка.
И тогава… сред спокойствието на езерото, докато залезът обагряше небето в златисто, той ми предложи. Първото нещо което успях да му отговоря беше “Ох, ще повърна”, после казах и “ДА”.
Имаше смях, сълзи, още смях, още сълзи... и МНОГО емоция - по Естелски. 💛
Но знаете ли? Не бих променила нищо.
От него
Знаех със сигурност, че тя е човекът. Нямаше какво да чакам. За рождения ѝ ден, който беше след няколко месеца, бяхме решили да ходим в Париж при Бухчев, с Гецата – двамата ни най-близки приятели.
Един ден Гецата беше вкъщи (Естела я нямаше) и звъннахме на Бухчев по Facetime.
„Хора“ – казах им – „Харесал съм пръстен. В Париж ще се случи и искам вие да го заснемете.“
Казах им, че няма да планирам нещо супер конкретно. Ще оставим на правилния момент да ни намери и ще го грабна, но исках от тях да бъдат готови да го заснемат. Това беше уговорката.
Месеците се изнизаха и дойде денят да отлетим.
Около седмица преди това бях предал пръстена на Гецата. Исках той да го носи, за да не ме накарат да го извадя, докато ми разглеждат багажа на летището, и да стане фал.
Всичко точно.
Следващите няколко дни в Париж бяха емоционална въртележка.
Освен че постоянно си предавахме пръстена един на друг с момчетата (ту си мислех, че виждам подходящ момент, ту се отказвах и не исках да е в мен повече, понеже тя щеше да усети едрата квадратна кутия в палтото ми), и дядо ми почина внезапно на втория ден. Нямаше как да е тогава, не исках и да е на рождения ѝ ден също, за да не ѝ крада празника.
В деня след рождения ѝ ден решихме да отидем до Версай.
„Тогава ще бъде.“ – казах на момчетата. „Със сигурност, бъдете готови.“
Беше студено, ветровито и мрачно, но настроението ни беше на макс. След като видяхме замъка и се повозихме с електрически колички из приказните градини, решихме да си вземем лодки и да поплуваме в езерцето – като за финал.
Нямаше по-добър момент от това.
Казах им: „Хайде да си вземем две лодки. Една за мен и Естела и една за вас.“
„Как две лодки, бе?! Ти луд ли си?!“ – сопна ми се Естела. „Как ще даваме толкова пари?! Глупости! Я да взимаме една. Виж, че са достатъчно големи за четиримата.“
„Офф… хубаво“ – помислих си.
Искаше ми се повечко уединение, но пък не исках много да тласкам нещата в определена посока насила. Каквото – такова. Плюс това и момчетата ще имат добър ъгъл.
Качихме се. Аз и Естела от единия край на лодката един до друг – момчетата от другия.
Загребахме леко, така че да стигнем до средата на езерцето.
Извадихме вино от раницата. Сипахме си по една чашка.
„Наздраве за хубавия живот.“
Момчетата ме погледнаха с поглед, който няма да забравя.
Изведнъж небето се разтвори и тънък слънчев лъч огря точно нас в лодката.
„Е, време е.“ – казах и се усмихнах на момчетата.
Естела се смръщи. „Какво?“ – беше объркана.
Клекнах пред нея. Казах ѝ „Пупе…“ и бръкнах във вътрешния джоб на палтото. А тя вече знаеше и лицето ѝ се изпълни с онази силна и нежна чувствителност, заради която я обичам толкова много. Очите ѝ се напълниха със сълзи, преди въпросът да дойде.
Останалото е история. И ти си част от нея.
Благодарим ти!
